Търсене в този блог
12 декември 2011, понеделник
За децата, насилието и къде сме ние
Добре, още от вратата да е ясно. Нямам деца, пък и не искам да имам. Твърде самовлюбен и важен съм сам за себе си, за да мога да си представя как изоставям всичко, за да се грижа за друг организъм. Защото децата са именно това - обект, изискващ непрестанни грижи и внимание. А както разбрахте не мога да крада от ценните минути, които бих прекарвал във възхищение на себе си, за да ги подаря в бдене над нещо дребно. Възможно е да е притежател на пухкави ръчички, но това не е достатъчна причина, за да погубя титан. Щом се опре до съобразителност спрямо чуждо тяло и наличие на топлина от мен към него, нещата стават много грозни и крайни. Сериозно, ако имах котка щеше да е пукнала от хронично НЕ-галене.
С това на ум, не мога да оставя темата лесно настрана. Защото родителите са пълни идиоти. Ако не бяха, проблемите с децата щяха да са драстично по-малко, но, уви, тази сган все още остава една от най-пазените и защитавани групи. Защо? Защото почти всеки е нечий родител (не мога да повярвам, че това трябваше да го напиша, но по-надолу ще разберете важността му). Аз обаче не изпитвам никакво уважение или симпатия към хора, които са тачени заради едно единствено тяхно качество (не са внимавали, когато е трябвало), а в последствие дори не си вършат работата правилно, родителството е работа. И децата страдат.
Затегнете коланите. Бая писане ще падне.
Откъде всъщност се пръкват побойниците? От американските тийнеджърски комедии ни е ясно, че по принцип спортистите в училище не са стока (освен, ако не са хилави, не носят очила и нямат куче, което да им помага в победата). Там моделът е нарочно преекспониран, за да ни е ясно кои са добрите, кои лошите и коя актриса ще остане по гол задник на бала и оплескана с торта. Но във всяко едно училище по света (където групите не са толкова ясно изразени) има борба за надмощие, желание в децата да се впишат в обстановката, да бъдат известни в училището и т.н. Освен това няма училище, в което да липсват сблъсъци и тормоз.
Тормозът може да се раздели на няколко типа. Най-честият представител е по-силният физически смазва по-слабия. Или още по-популярният - пет баскетболиста срещу малко, дребно пианистче. Имаме финансовия, който не е толкова пряк, но демонстрирането на наличие на стабилни и огромни финанси могат да сразят по-слабите духом. Накрая идва и интелектуалният, който някои разглеждат като отмъщението на зубъра, но това са тъпи хора. Не знам дали се вижда на първо четене, но още тук имаме сериозен родителски проблем.
Рогатото ще победи...
В действителност децата, които спортуват не са психопати, още повече тези, които спортуват за медали и отличия (освен момчетата, занимаващи се с бойни спортове - това е една специфична група хора, чиито мозък идва, след като минат двадесетата си година, тогава се кротват). Но останалите знаят какви усилия им костват успехите и се пазят*. Повече от останалите деца например.
* чисто физически; и без това контузиите по време на тренировки са им достатъчно
Работата е там, че децата на бива да бъдат гледани от родителите по този начин. "На Пенчеви синът е футболист, но моята Марийка рисува и ще стане голяма работа". Хубаво за нея, само че завлечи безполезния ѝ задник на аеробика или нещо подобно. Освен ако детето не се е родило с някакво заболяване или не е претърпяло злополука, нямаш никакво извинение да не се грижиш за здравето му.
Самодисциплината е едно от най-шибано трудните неща за едно човешко същество. А едно десетгодишно дете няма как да си я наложи само. Аз съм далеч от детските си години, което не прави нещата много по-лесни за мен. За да свърша нещо, което отнема повече усилия и ще има някакъв ползотворен резултат, но в бъдещето, а самото му правене не е кой знае колко приятно, трябва да се навивам доста време, да се сещам за хора, разчитащи на мен, за това колко им е трудно. Трябва да мисля за мъките, с които се сблъскват, за да се напъна да свърша нещо полезно, но което не ме кара да горя с желание вътрешно. А аз не съм дете, въпреки визията си на лолитка.
Аз съм вляво
Какво остава за едно истинско дете? Нима смятате, че само ще се навие да ходи по четири пъти в седмицата да тренира, просто щото е видяло плакат на "300" и си е рекло - "искам и аз да имам такива плочки*"? Разбира се, че няма. Просто умът му не е настроен по този начин. То трябва да бъде натиснато. Учудвам се на родители, които се притесняват да направят това. Не им пука, че издевателстват върху клетите си рожби, затиснати под купища неправилно поднесен материал, който трябва да назубрят, за да минат всичките 12 класа, да се наврат в някой ВУЗ и чак тогава да видят как е трябвало да се учи и преподава. Но щом стане въпрос за спорт - "не, не, моята рожба, не, оставям я сама да реши какво иска да прави".
* сетете се за момичешки еквивалент.
Мацка, твоята рожба иска да играе и да бъде с приятели, а каквото върши с тях смята за в пъти по-добро училище от реалното ѝ такова. Ако не искаш да отглеждаш петнадесетгодишен, двестакилограмов мастодонт или болнав, хилав индивид, е нужно да тропнеш с лачени обуща по немития паркет и да пратиш детето си да се научи на дисциплина и грижа за тялото.
Да се върнем на екшъна. Истината е, че някои спортуващи деца действително са агресивни и тормозят другите. Дали това се дължи на насилието, което наблюдават вкъщи или просто, защото го могат и им се разминава, сега не е важно. Важното е, че родителите им ги защитават и си затварят очите за всичките им колосални прегрешения. Сега, много родители са жалки, присламчващи се утайки, чакащи децата им да имат успехи, за да изживеят и те нещо по-голямо или вкарват децата си в коловоза, от който те самите са били отлъчени като малки и искат, чрез дангалаците си да видят какво бъдеще са могли да имат. А това е силен порив. Знаем успехът що за двигател може да е. И както се вика, щом се вгледаме в голямата картина, какво са няколкото съсипани живота?
{ли(ри)чно отклонение}
За моя радост аз доста бързо свърших с насилствената си фаза. Звучи смешно, но битките ми приключиха около трети клас. След това не се е стигало да трепане. Случвали са се репчения и подмятания в коридорите, един-два малоумника по улиците, но до сериозни сбивания - не. Само по-късно се сбихме с един приятел, но не от вражда или нещо, а просто... щото искахме да се бием. Доста добри юмруци ми стовари, за щастие нямаха сила, вложена в тях, тъй като самият той не използваше тялото си за опора и отнесох леки крошета, докато той се изживяваше като герой от "Смъртоносна битка".
Въпреки че моите сблъсъци по начало бяха от по-различен характер
Нещата се преобръщат на 180 градуса, ако детето отиде в абсолютната крайност. Стане престъпник, пребие брутално съученик или съученичка, влезе в затвора, затрие цяла нация. Тогава родителите са недосегаеми. "Ама ние не знаехме", на което аз отговарям "Да ви еба путката майчина", тук идва и моментът, в който учителите го отнасят.
Тъпи, скапани родители, учителят не е там, за да ви отгледа и възпита децата, нищо че прекарва повече време с тях от вас. Той е там, за да им дава познание. Знаете - едно от най-ценните и велики неща, познати в природата. Всеки по-зрял организъм учи малките си на тънкостите в занаята. Това е единствената работа на учителя... както и да ги научи на някаква дисциплина. Но за разлика от спортната, тук става въпрос за мисловна. Защото е страшно полезно да научиш някого да третира мозъка си като мускул и постоянно да го натоварва с всевъзможна информация и загадки. Колкото по-отворен е един мозък, толкова по-лесно усвоява информация, но не я приема за чиста монета. В богатия мозък има всякакви по характер данни и информация, които работят заедно или се бият едни-други, което позволява на човека да извлече собствена истина. Това е труден за манипулиране човек, това е човек, способен да вижда модели в много и различни сфери на човешката дейност, което го прави човек, способен да разбира как работят различните неща.
Мили, родители, учителят има една свещена мисия. Да дава познание. Това е огромно начинание. А ние го пренебрегваме с лека ръка. Между другото, учители, не си мислете, че съм на ваша страна. И с вас ще помета след малко. Та, нинджите - родителите, преди да пратите детето си на училище, за да усетите най-после някаква свобода (да сте мислили, бе, мамицата ви деба), постарайте се над него, преди да го пуснете в дивото. Иначе не заслужавате свободата си, не заслужавате и детето си. Като се замисля не заслужавате и да дишате, но още събирам германски марки за задействане на плана ми, относно световното господство. Не превключвайте канала, скоро ще мина с огнения си тризъбец, за да редуцирам популацията.
Хайде да идем и в училището. Щом стане въпрос за насилие винаги изскача един основен проблем. Как една нисичка, петдесеткилограмова женица да се намеси адекватно, когато са се намлатили две говеда от по над сто килограма? Или ако двете говеда налагат по-дребничко дете, което, уви, не е Джеки Чан и трябва да търпи. Отговорът е - никак. Поне, докато трае тупаникът. Тя самата може да вика, да се кара, което в повечето случаи помага или да извика колега или охрана, стига училището да има такава, но реакцията на побойниците относно нейната намеса зависи само от вътрешното им състояние - дали ще се засрамят, дали ще престанат или просто ще игнорират жената, в краен случай могат и да я набият. Но тя няма реална сила над тях, освен ако не познава тези ученици и в срещите си с тях да е успяла да им вземе страха.
Пък и вече стълбите не са чак толкова достъпни в училище
За съжаление адекватната учителска намеса идва след инцидента. Още по-лошото е, че често няма такава. Говоря за сблъсъци само между ученици от едно училище. За междуучилищните канонади може да се пише дори още по-обширно. Моментално трябва да се вземат строги мерки. Викаш полиция, викаш родители, изключваш ученика. Това е. Добре, може да не го изключиш, тъй като директното рязане може да даде негативни резултати и в следващото училище нещата да достигнат неподозирано високи грозоти. Но и не става само с устна забележка. Правиш досие на гадината, правиш я позната на полицаите. И не оставяш родителите намира. Изискваш контрол и внимание от тяхна страна към дейностите на детето им. Тук отново идваме до родителската слабост и некомпетентност. В кабинета си ти ги караш да се срамуват, не смеят да те погледнат в очите, а вкъщи целият ад, събиран зад засрамените им вежди се стоварва върху разбойника. А кой страда най-много от това? Набитото дете. Ако дивакът наистина види само контра от всички страни, вероятността да претрепе отново жертвата си е много голяма.
Стигаме до много тънката линия - как да подходим към тъпунгера, че хем да си вземе поука, хем да не го унищожим, защото вече има върху кой да излее всичко. И в цялото това, къде са родителите на набитото дете? Твърде често съм виждал родители, които ги е страх да предприемат действия, които да помогнат на децата им... защото ги е срам... от нещо*. Евала. Трябва да се държиш така сякаш си готов да пребиеш родителите на побойника или да платиш на някого да свърши това дело. И не само да се държиш, трябва да го чувстваш. Няма да го направиш, защото си възрастен и умен, и можеш да влезеш в затвора, но да оставиш детето си така на произвола е огромно престъпление.
* или просто не са осигурили среда на детето си, в която да се чувства спокойно да споделя без да изпитва угризения и притеснение и просто не знаят за проблемите му
И смятат, че дъщеря им пак се е оляла със сенките
Защото училището е джунгла. Твърде много животни има в нея, всяко едно търсещо компания и закрила, желаещо да пасне в някаква група. Какво мислите, че ще излезе от едно дете, което поради някаква причина не успее да се впише, бива тормозено, учителите и директорите не полагат никакви усилия, за да му спестят болката, вижда безпомощността на родителите си и едва ли не вижда срама в очите им, докато го гледат в лицето? Количеството деца, които минават през подобно изпитание са брутално много, като едва в студентските си години виждат друг живот. Но и не малко могат да прещракат и го правят. Всички знаем какви могат да бъдат последиците на едно такова пренебрегване.
И после редицата шебеци се притесняват какво гледат, играят и четат децата им. Олигофрени, често тези неща са единственият отдушник на тези деца, след като не са научени да споделят вкъщи, тъй като осъзнават проблемите ви и не искат да ви притесняват - пък и вие самите не преставате да се оплаквате и да казвате колко е трудно, живеят в страх в училище, нямат с кого да другаруват. Или от другата страна - силни, популярни, умни, демонстриращи надмощие над околните, които отново може да имат нужда да се разтоварят, без да посягат над другарчето, както и всички, намиращи се между тези крайно типизирани групи. Отново, олигофрени, не фикцията ще направи децата ви психопати или ще ги бутне през ръба. Реалността, която сте им осигурили ще свърши тази работа много по-лесно.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
4 коментара:
Абсолютно, споделям написаното (кефи ме стила ти). А, и си готов за баща, да знаеш (тия, дето не са, стават такива преди това). Как ми идва да ги заритам в безотговорните муцуни, ако знаеш...
Мерси, иначе не ставам, оти, ко имам такова келеменце, ако до до втори клас не знае 5 езика, не свири на 3 инструмента и не блъска 200 от лежанка си го връщам у майка му... с ритници, ако се налага.
Поздравления за това, което си написал - много болна тема и сериозна. Натъжава ме всичко това, не обичам насилието :(
Дали това не е причината - http://www.dnes.bg/obshtestvo/2011/12/12/shamarenata-fabrika-vyzpitatel-1-v-bylgariia.146225
То всяка крайност във възпитанието на някого води до неприятни резултати, особено, ако е свързана с проявление на насилие. Но не мисля, че това сега е случаят. Все по-малко родители посягат на децата си.
Проблемът е, че все повече родители оставят децата си на произвола и то от твърде ранна възраст. Отпускат им твърде голяма свобода, което би било добре, ако с нея им даваха набор от правила, които просто трябва да спазват, ако искат да бъдат функционираща част от това общество.
Но го има това, дърто и тъпо, схващане, че децата не слушат родителите си и каквото да им кажеш те ще го направят наопаки и сякаш това кара родителите да не направят и минималното усилие все пак да заложат някакви ценности в децата си. И ако родителят не е там да направи това, какво очаква после от детето си? То се учи от това, което гледа и това, което го заобикаля. Нима очакват детето им да се превърне в дълбоко нравствена личност с богата душевност и с развити интелектуални способности, след като е заобиколено от безразличие, слабост и малоумни ежедневни проблеми? Е няма как да стане.
Публикуване на коментар